Посрещам овладяно паяжинки,
обсипани със бисери и диаманти,
като звезди сред мрачна нощ.
Навързани в молекулна решетка
с участието на натрий,
притежаваща
свойството размразяване.
Сигурно знаеш,
до скоро на места, като Абисиния
е служела дори за валута,
както днес си прехвърляме разни хартии,
от ръка на ръка,
и живеем за тях,
макар че не можем да си купим нищо.
Поне нищо ценно и смислено.

Намотавам нишките,
плътно и бавно, по себе си, вместо теб.
Полепват по пръстите…
Говориш им отдалеч,
нашепвайки древни легенди за сребърни дракони с хищнически сърца,
които обаче се покоряват на Единствената.
Онези, дето са способни на всичко.
За нея.
Куршумено се врязват на познатите им места,
от където вече са минавали.
След завъртането на часовниковите стрелки се наричат белези.
Следите остават.
Знаеш. Винаги.

Цялата гора
се стаява и примира, вгледана във сиянието.
Облаците се отдръпват смутени.
Нищо не спира вятъра да разнася песента на щурците,
които неспирно разказват.
 
Дръзко сърце пръхти и потропва с нетърпеливи изящни нозе.
Побутва ме с муцуна от кадифе. Настоятелно.
Силата му се насъбира и избуява. Мускусно.
Бих го пуснала и сама.
Но ме е страх дали ще оцелее,
когато глутницата намери топлите му следи,
неизстинали, въпреки многото зими.

Предстои
вероятно да използвам последната огнена клечка, за да пламне.
Ярката светлина би могла да разкъса и промени тъмнината в стария лес.
Случвало се е. Неведнъж.  Може би още го помниш.
Ослепително.

Или да замълча. Вовеки.
Все пак човек, макар че линее от тях,  се храни  с представи и спомени.