а ми се струва, че са векове.
Намери ме, когато бледнеех като сянка. На себе си.
Бореща се за последните светулки,
които изтичаха между пролуките ми
и губех сетни сили.

Засякохме се на Голямото Кръстовище,
когато и двамата се връщахме към Словото,
по обиколни пътища,
нагърбени със трудните решения,
които се налагаше да следваме.

Надигах се след сгромолясване,
където бях подобно на Денница-та.
Ти плащаше, за да поправиш
не най-доброто си постижение.
Сразен и разпилян
на броня, винтчета, втулки и шлем.

И постепенно. Бавно.  Ден по ден,
се изправяхме неумело,
и издигахме
камък по камък,
греда по греда,
до Канара,
предишните си предели. Дори разширени.
Дълго разчиствахме срутените небета,
подкрепяйки се,
като осакатен и ослепена.

Успяваш.
Намираш ме и ме заставяш
да напусна килия и рамка
без да руша.

Благословена съм,
да бъда откъм теб,
когато прохождаше
след няколко големи твои битки,
в които стана победител
и излезе отново в най-светлото.

На точното време, по точния начин
ми даде увереност за вътрешни стойност и красота.
За които в момента не вярвах.
Отмахваше пластове, за да стигнеш дълбоко.
Като добър самарянин
обливаше раните ми с миро и вино.
Без отплата. Добронамерено и спонтанно.

На мен навярно Бог е дал
способността
да се вливам огнеструйно във същността ти.
Безплътно. На пориви.
На капки възторг, обич и вяра.
Аз съм твоята притча (17-ти стих и глава).

Моето сърце благодари на твоето непокътнато чисто сърце. Че те има.
Душата ми обича душата ти,
мое безценно имане,
открито в запусната нива,
което си струва. Всичко.
Това няма да престане.
Откакто си достигнал в мен.
От всяко място. По всякакъв начин.
Сега. И при Господаря ни.