Върви.
Не се задържай повече.
Последните копита в мен заглъхват.
Наред с идеи и измислици,
с които по природа бързо свиквам.

Отпускам поводите.
Оставам тук, във стария бивак, до огъня.
За теб пътеката е друга.
Днес се разделяме.
Това е моят начин да ти кажа С Богом.

Ще имам време да размисля,
да разруша представите,
които изградих.
Започвам да боравя със стандартни времена.
Кратки и човешки. Удобни и спокойни. Без стремена.

Дъхът ти,
между устните ми,
ще преглътна
и после ще издишам всичките звезди,
които трупах в себе си чрез теб.
Ще осветяват пътя ти във нощи без луна.

Върви.
Не мога да раздирам
обстоятелства.
И не успявам
да сближавам
разстояния.
Далече сме.

Върви.
Бъди щастлив.
Най-себе си.
Живей и моята любов
със друга. Давам ти я.

Върви.
Аз ще остана
тихо,
с последните остатъци
от правда и от чест
във стиснатите шепи.

Стоте години къс от вечност
ще сложа под дъбът,
покрити със трева,
където ще ни чакат.
Във друго време. Във един различен свят.
Навярно съхранени на небето.

Очите ми ще те изпратят само.
Ще ти помахам с мисъл.
Ще се усмихна, знаеш как.
А след това
ще срежа себе си,
за да превържа болката в сърцето ти.

Но ти върви. Не се обръщай.
И нека не изпитваш силата
да го повтарям.
Така е по-добре, повярвай ми.
Защото в мен
заглъхват
и последните копита.
А не понасям тишина.


ПП: Блогът ми е затворен за коментари.
ПП 2: Моля да няма припознали се в блога ми. Не пиша за(ради) никой от Вас!