Знаеш, не мога да искам по-малко от всичко.
Познаваш в мен лудостта.
И нищонестигането.
Когато се надигам и устремявам
под погледите на хищна луна.

Едва ли
би успял
да забравяш.

Кожата,
опъната на лозова рамка,
докато съхне.
(Преди бях с очи на сърна).
Миг преди въгленът да се плъзне по нея,
раздирайки невъзможността
да остане непокътнато бяла.

Сложните изрисувани плетеници от огън,
правещи я
необикновена и уникална.
Например дърво.
На живота.
С грапави, жилави корени.
Като изкуство
в най-висшата форма,
което се запечатва
в съзнанието
и го дълбае.

Малко встрани – онези гроздове на гнева, пръскащи се на върха на езика.
Унищожително сладки.
Следващата закуска в тревата, е всичкото живо,
характеризираща се с обгръщаща безпощадност.
Нали е красиво! Въпреки…

Но не знаеш
колко различна съм станала,
откакто пораснах,
от това, което познаваше.
Преди да загубя войната.