Неспирно се придвижвам,
както мога и колкото ми стигат силите
към мястото, където светлината неизменно целува хоризонта,
докато с топли длани
съблича зелените плащове на хълмовете
и ги покорява. Любовно.

Там няма сезони.
Стрелки, релси, стълбове,
гърбове, притежания, съжаление,
низост, носталгия, черно, джобове.
Но може би има всичко останало,
начело със Вяра.
Там е Мория.

На мощни талази дъхът на простора донася
благоухание от горски цветя.
Небето се снижава, съвсем малко.
Причудливо остава по пръстите,
като захарен памук
в лакоми детски ръце.
Уловено и изживяно безвремие.

С приглушен и съсухрен от годините глас
натежала земята задава въпроси:
Коя е тази,
която поглежда като зората,
красива като луната,
чиста като слънцето,
страшна като войска със знамена?

Аз ли?

Аз продължавам.