Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.04.2018 22:22 - Недодялано...
Автор: otherwise Категория: Други   
Прочетен: 951 Коментари: 2 Гласове:
5

Последна промяна: 04.04.2018 22:42

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

А слънцето се бори
яростно
по блясък, без да пести лъчи
/особено
по залез/
с платнищата на аула,
с наличните дванадесет прозореца-врати
от календара на дедите ни.

Дванадесет прабългарски знамения,
дванадесет отгръщащи надежди, покълващи в безброй молитви
към милостта на Небесния Бог
(дванадесет като вратите-бисери за влизане в обещаният Йерусалим,
във днк-то ни превъплътени
в дванадесет гигантски входове-криле,
/защото сме такъв народ –
непребродим простор, извечен устрем и съхранена чест,
а не сребро и злато,
са най-желана скъпоценност/
от кожа, дишала и вслушвала се в пулса
на нещо топло, живо и в движение;
от кожа, напоявана със всичко, което е присъщо
на състоянието до преди това.

Ти знаеш как откъснахме със голи длани
от календара на сърцето си
така наречения февруари,
(предците ни са го назовавали самур).

Сега отдираме
парче по къс, на едри, мътни ивици,
по всяка трета
(до момента)
от бик и барс.

И сякаш мятаме стрели
току в зеницата на пролетното равноденствие,
която се присвива и ни стисва,
пронизана и изумена от чудовището,
заформяно със кръпки и от рани с всеки ден.

Това несъответствие,
несъвместимо с възлите и нишките ни,
нанася своите промени.
Във аула нахлува леден вятър.
Снежинките се гонят на тръпки и рояци около огнището.
А птичи гласове се спъват и изронват върху прага,
заглъхнали и възпрепятствани,
като въздъхнати навътре викове.

Ние откъсваме
от Времето
големи сухи залци.
Които не изяждаме. Понеже сме сами.
И затова навярно изпосталяваме от глад.
А може би
и заради онази истина,
че не съществува живот след любовта.
/Макар че Тя е безсмъртна.
И безутешна. С всичката прямота,
в която се губи и от която се дави.
/
(Не спирай да помниш, че така ще остане,
защото е от нетленните!)
Или именно затова.

Имам моменти на обезкървяваща слабост,
или, кой знае - неведома сила,
когато не искам, пък и не мога,
да осакатявам още и още криле…

И затова, отвъд пространство и ограничения,
не спирам да ти шепна и споделям 
някъде дълбоко из себе си.
И този шепот се разраства и разстила. Клокочи.
Високо прогърмява, светва и замирисва на озон и колендро.
Във двама ни изшумуляват и плющят от вятъра,
загърнати, загръщащи
и заедно, до цялост,
дванадесет /и нито миг и дъх по-малко!/
недосегаеми и непокътнати криле.

Дали ще успеем
в затъмнената шатра
да напипаме ремъка,
отмахващ пречката за нахлуването на слънчевата победа.

 



Тагове:   вот,


Гласувай:
5



Следващ постинг
Предишен постинг

1. lexparsy - Бездумно, но ще опитам да коментирам...
20.04.2018 15:54
с много позиви и символика на външния и вътрешния космос на един войн, търсещ и сражаващ се за Любовта, тъй извергната споделяш...
Дано е споделено и с повече приятели !
цитирай
2. otherwise - Лекс,
23.04.2018 20:26
с две думи - благодаря ти!
И сам воинът е воин, м? И все пак... на война, като на война. Не може без всичко, което я съпътства.

Красиво-споделена да е вечерта ти! Без сражения. В обич.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: otherwise
Категория: Изкуство
Прочетен: 553578
Постинги: 326
Коментари: 2511
Гласове: 4533
Блогрол