Такава съм,
още вярвам
в измислици.
Още сънувам
по много,
силно и ярко.
Често как пришивам с конци, извлечени иззад гръдта ми,
разпокъсаните ти бели криле,
опънати, плющящи от вятъра. Когато поискаш.
Още съм топла. До пареща.
Ела, провери там. Отвътре.
Около дъното. Нежно. Небрежно. По ръбовете.
Ще те приема. Едната възможност.
Ще те обгърна,
докато пак заболи.
Още те чакам. Навярно. Или едва ли.
Във сенките посред нощ.
Денем спя.
Още преброждам
Великите ловни полета
и разговарям с треви и Луна.
Още те търся, посред белите страници. Макар и рядко.
Още преглеждам редовно колчанът и лъкът,
и стрелите ми винаги улучват целта.
Помниш ли, как коленете ми се белеха като узрели портокали,
от падания.
Отдавна. Заради прекомерна фантазия.
Аз помня таланта ти.
Неоспорим, без съмнение.
Да улучваш повече от един заека, само с един стих.
В недокоснато
минало време,
без продължение.