Прочетен: 1635 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 24.09.2016 22:22
Аз познавам Тристан.
Лично.
Онзи, от легендата, запомнена от малцина
и преживяна, не изцяло, отчасти, от единици.
Дето живя и може би не умря,
(не и за живите),
разкъсвайки сърцето си, докато не можеше да не го чува.
Посред свободата си.
(Или именно заради това)
Виждала съм го да тупти под напора на вятъра,
като платна на неустойчива лодка
блъскана от бурни води,
прикриващи тайнствени светове,
недостъпни за нормални очи.
(В центъра на неотказването)
Аз познавам вкуса на океанът му.
И всяка песъчинка,
наред с
малките бисери,
оформени посред болка
от неоткопчаване от мечта.
(Въпреки рачетата, свикнали да ходят предимно назад)
Помня сънищата му.
Не забравям
как дивото призовава.
И шумът на кръвта му.
В тишината на вените ми.
Аз зная
какво представлява изживяването
да препускаш
с него
рамо до рамо
и хълбок до хълбок,
докато се отпаряш от действителността
и я правиш
нещо живо, кипящо и ново.
Желано и непонятно.
До смърт. За живот.
Аз разбирам цената
да проумееш истински някой:
Трябва да си бил в него.
Да си го (въз)приел
разголен. Безрезервно открит. Уязвим. До безкрай.
Да си го пуснал без страх.
Да си проникнал бездънно. Със страхопочитание.
Да се сраснете до едно цяло.
Твоя. Твой. Ние.
И така да остане.
Слово за днес - Откровение 8 глава
Слово за днес - Откровение 9 глава